Змейова дупка

Змейова дупка

село Ерул

 

Било много отдавна. Над селата Ерул, Мислошица и Милкьовци плетяло огнено кълбо, сетне се чул страхотен тътен, някъде около бездънната пропаст „Ямйе” / шахта за рудодобив , останала от римско време/ и всичко заглъхнало. Оттогава в този район, се появили разбойници – върлували само нощем. Водел ги кръвожадния Али бей, който се бил превръщал в змей. Криели се в бездънната пропаст „Ямйе”. Селяните се видели в чудо какво да правят. Отървали се от това зло, едва когато изпълнили съвета на най – старият измежду тях. И един ден, привечер дванадесет чифта волове, примъкнали една каменна плоча със знаци / вероятно от римско време/, с която захлупили отвора на шахтата – „Ямйето”. От тогава змеят и разбойниците не се чули, ни се видели вече – отдъхнали си хората.

 Било много, много отдавна. Кога точно – не се помнело, но се знаело и до ден днешен старите хора от селата Ерул, Мисловщица, Милкьовци и Глоговица разправят, че когато огненото кълбо прелетяло над връх Лиляк и се спуснало над землището на с.Ерул, зелена шума имало по дърветата. Осукали се листата от огнения полъх, опърлили се върховете, до които се докоснал жарещият пламък, бълван на вси страни от това грамадно кълбо. Рояци подплашени врабци с цвърчене се пръснали на посоки и навред по земята се осеяло с перушина. Изплашили се селяните, които го видели, изумили се, косите им настръхнали и де как могли, се изпокрили ужасени. Някъде пламнали купи сено. Сетне се чул страхотен рев, последван от тътен някъде към бездънната пропаст „Ямйе”и всичко заглъхнало. Само яростния лай на кучетата из дворищата не преставал.

Докато се опомнят хората и разберат какво е това чудо на чудесата, ето че на другия ден пак по същото време, по икиндия, отново прелетяла над къщите огнената стихия. Съборила няколко комина, сетне се завъртяла над пасището и смаяните, занемели от ужаса пастири видели как един огромен двуглав огнен змей отвлякъл най – хубавото теле. Цялото тяло на змея било покрито със златисто – зелени люспи, които към корема преливали в морав оттенък. Отново последвал страхотен рев и замрял някъде към бездънната пропаст.

От този злополучен ден, когато за пръв път се появил, змеят захванал през ден, през два селата да редува. Все по обяд излизал и по икиндия се завръщал. Писнали хората от змеевата напаст, в чудо се видели от него и не знаели що за чинат и как да се отърват – объркали се. Както и да си вардели стоката, змеят все успявал да грабне и отвлече по едно добиче.  Изяждал го край „Ямйето”, после се вмъквал в дълбокия бунар и се отдавал на дълбок и непробуден сън. Часове наред се чувало грозното му хъркане, та земята чак наоколо се тресяла и кънтяла.

По същото време, не щеш ли, наред със змеевата напаст из околността разбойници се били появили. Върлували само нощем. Водел ги някой си Али бей, страшен кръвожаден разбойник. За него какво ли не се говорело… Милост в него нямало. Разярял ли се, от зелените му очи сякаш мълнии почвали да излизат. Погубвал всеки, който е насреща му. Чудо било някой да се изплъзне. Не знаели вече хората от кого па – напред да се вардят, дали от змея, или от бандата на Али бей. А тя брояла, казват, петима души начело с него. Къде се криели, никой не знаел и никой ги не виждал през деня.

Спрямо хората си Али бей също бил зъл и безпощаден. Вземил ли някой много глава да надига, виждал му сметката. Вадел ятагана и му дялвал рязката по врата.

Оттогава, откак змеят и Али бей се появили, две дълги години се отъркулили. И вместо да се оправят работите, по на зле тръгнали. Но наред с това почнало да се шушука, че сам Али бей бил змеят. Нощем на разбойник се бил превръщал, деня на страшен змей става, а с бандата си някъде в „Ямето” се бил потулвал. Видели го били…

Дотегнало им вече на ерулчани, пък и на селяните от околните села в несигурност и вечен страх да живеят.

–  По – добре е да си запустиме къщите – думали си те, – но това зло не се търпи повече, не е за ден, не е за два…

–  Справим ли се със змей и от Али бей ще се отървем – им рекъл на ерулчани едва вечер дядо Ванко – мене ще слушате! Много съм скитал по земята, много съм чул, видял, патил и препатил… После ще ме поменувате, та и внуците ви…

–  Ех, де да е така… Чул те Господ – заобиколили го те.

–  Ей там под „Ямейто”, отсам баира, дето Пръвня река прави завоя до черната върба, що гръм я порази лани, всинца сте виждали голямата плоча със знаците. Тя ще свърши работа…

Озадачени, насъбралите се около дядо Ванко селяни го гледали, сякаш за пръв път го виждали, недоумявали какво да му рекат.

–  Тъй или иначе за нас живот няма, дядо Ванко – престрашили се те. – Думай сега каква си я намислил… И на хаир да е…

–  Щом е тъй, ушите си отворете и хубаво запомнете! От днес почвате да броите три дни и на четвъртия се залавяме плочата да теглим. Дванадесет чифта волове още от предната вечер трябва да са навързани при плевнята на Кръстанини. Всеки от вас да носи по една торба сланина. Пригласете въжетата с куките. В уреченото време ще съм там. А сега, всеки у дома си… и умната.

Точно в казания ден и в уреченото време всички се били събрали при Кръстанината плевня накрай селото. Донесли и котле светена вода със здравец, накиснат вътре. Пийнали му яката против страх, намирали всичко, каквото им трябвало, и мълчешката един подир друг подкарали воловете на долу към черната върба.

Още отдалеко се чувало зловещото хъркане на змея, а земята под краката им кънтяла и се тресяла. Без много да се маят, дядо Ванко наредил на воловете в две групи по шест чифта, бързо закачил плочата с куките, попристегнали дебелите въжета и каишите, нахвърляли отпред  2 – 3 торби сланина, мазно да се влачи плочата, и сръгали воловете. Навели глави яките добичета, изопнали дебелите си шии, наемали, пръхтели, но плочата не помръдвала, сякаш била закована.

–  Ами сега… какво стана – ахнали ерулчани, спогледали се и боязливо глави извърнали към дядо Ванко.

–  Я съберете добичетата по към средата бре! – викнал им сърдито той. – Какво ги разпиляхте като на харман и си глътнахте езиците… Айде … по – чевръсто!

Напънали се пак воловете, изопнали шии, прегънали колена, пот избила по гърбовете им и ето, плочата като ли се отлепила от земята и леко се плъзнаха подир тях. Едва се стърпели ерулчани да не се развикат от радост… Едни вървели подир воловете и хвърляли сланина, други ги мушкали с остен да не се спират и стъпка по стъпка наближили до ямата . Зловещия тътен ставал все по – силен и едвам удържали треперещите от страх добичета да не побягнат. Още малко, последно усилие на добичетата и хората и голямата каменна плоча захлупила, и добре прилегнала върху зиналия отвор на ямата. Бързо се хванали ерулчани за кирките и лопатите и затрупали с пръст и камъни голямата плоча.

Изведнъж страхотен рев и грохот изпод земята разтърсил всичко наоколо, някаква огромна исполинска сила се надигнала и разлюляла плочата. Които били на нея, изпопадали на земята, скочили и като обезумели хукнали през глава накъде видят. Воловете навирили опашки и те като подивели, с грозно мучене се пръснали по дола. В миг всичко около „Ямейто” опустяло, не преставал да се чува само страхотния тътен…

Три дни и три нощи продължавало така, земята се тресяла, бучала и раздирала от зловещи ревове и стонове. Всички се изпокрили, никой не смеел навън да надзърне. Кога на четвъртия ден около „Ямйето” притихнало и рано в зори петли пропели, цялото село си отдъхнало, мало и голямо излязло на мегдана. Още се четял страхът по лицата на хората, невярвали, че са се отървали…

От тогава ни змеят, ни Али бей се чули и видели вече. Минало се време и за тях спрели да говорят, но добрината на дядо Ванко, че отървал селото от змеева напаст и от Али бей, хората не забравили. И днес, когато се сетят, го поменуват с добро…

Източник на снимката.

Присъединете се към групата и страницата ни във facebook.

Вашият коментар