Стайко

Стайко

По напечения от жарещото слънце път, що се вие покрай дерето на Стайчовската река, се придвижваха въоръжени до зъби четирима конници. Кога по – бавно, кога търсом път набираха към  „Средорек”. Още от пръв поглед личеше, че са турци, и то от тия, дето сновяха на тайфи из селата и махалите обири да вършат, золуми да правят. Ако се съдеше по настроението , което имаха, явно идваха от някъде с препълнени дисаги, доволни и предоволни от хубавата работа, дето бяха свършили нагоре по махалите. Затуй кефлии бяха и четиримата, високо подвикваха, маанета извиваха…

Единият от турците, дето вървеше най – отпред с коня си и беше поизбързал малко, изведнъж дръпна юздите и скочи чевръсто от седлото.

–  Хей… аратлици – подвикна той на тримата подир него. – Вижте каква хубава сянка има тука! Не е за подминаване… и студена вода гледам за пиене има. Да му похапнем, а…

–  Не си рекъл – не сме го сторили, Дормуше – одобрително се обадиха из отзад и тримата. – Кого гониме та сме се разбързали толкоз… а и стомасите ни знаеш от сабале са празни…

Скочиха бързо от конете си и ги завързаха под сенчестото дърво отсреща, дето Дормуш беше закарал вече своята кобила. Смъкнаха тежките дисаги, разхлабиха седлата, след което и четиримата се завлякоха на малката полянка до голямото клонесто дърво, край което шушнеше бистро горско поточе.

–  Да бяхме търсили такава хладина, нямаше да я намерим – отново подхвана разговор Дормуш, като се подхилваше и вадеше яденето от дисагите.  – Полага ни се след всичко туй… Пешкин момчета сме, брей… Аллах мисли за нас. Леко минахме… машалла… само оная невеста ме озори, ама наниза с жълтиците и ми падна в ръцете. Насмалко бялата и шия  с него щях да отскубна…

– Ами бабата, Дормуше, дето я навряхме в зимника да рови за гривната… Кокалеста, ама яка излезе дъртушата му недна… все ме изподра – един през друг се разприказваха и останалите. – Пък оня кучи син, сигурно още си намотава червата из двора. Като пумпал се завъртя, де се изкълчиш от смях като го гледаш…

Не беше се минало и час време, откак се излегнаха под зелената шума, когато някакъв необикновен шум стресна и накара четиримата да скочат и се хванат за пушките и ятаганите. Конете пръхтяха, извъртаха шии, тъпчеха с крака неспокойно на едно място… Но нищо застрашително не се появи, освен едно стадо от двадесетина юрдечки, което с пакане се промъкваше между краката на конете. Докато ги зърнат, юрдечките бързо се вмъкнаха в храсталака зад дървото и се изгубиха. Само пакането им се чуваше нагоре към високото. Озадачени и четиримата се спогледаха, разбирайки че става нещо нередно.

–  Откъде ли се взеха тия юрдечки! – кимаха глави и се чудеха – ни село, ни махали има наблизо!…

Дормуш надникна зад дървото, поразтвори храстите там, дето се провряха юрдечките, ахна от изненада. Пред него добре замаскиран, отгоре към дерето се спускаше проход, изграден от преплетени пръти и вършини, затрупани с пръст и шума. Приведен, по него можеше да върви човек. Така майсторски беше потулен проходът, че отникъде не можеше да се види. Смътно предугаждайки каква е работата, турците безшумно се промъкнаха нагоре между храсталаците, следвайки далечното пакане на юрдечките. Вървяха, пълзяха, ослушваха се и ето, че не след много време пред тях се мярнаха колибите на малко село, а юрдечките свърнаха към крайната къща.

От ясно, по – ясно им стана сега и на четиримата на какво са попаднали, какво са намерили. Огледаха бързо наоколо и се върнаха при конете си. И без да се бавят повече тихомълком се спуснаха надолу към „ Средорек”, планове почнаха да кроят кога и как да бастисат това село, дето сам Аллах им го даде в ръцете…

А от малкото селце никой не видя и не усети четиримата злодея.

И седмицата не се мина и Дормуш домъкна голяма тайфа кръвници, делото да бастиса. На голяма плячка се надяваше той, затова и бързаше. Рано на разсъмване, още по звезди, обкръжиха селото и вкупом нахълтаха в него.  Грозни писъци се извисиха и разбудиха селото, лавнаха кучета, размири се добитъкът, вопли и стенания огласиха ранната утрин. Никого не жалеха кръвниците, грабеха, палеха, гърмяха, въртяха ятаганите и сечаха наред, сякаш бяха решили да изтребят цялото село.

Изненадани, нищо не подозиращи, хората така и не смогнаха да се измъкнат от домовете си, камо ли да окажат някаква съпротива. Кой как можеше се спасяваше – малцина оцеляха.

Само баба Мица усети турците кога бастисаха селото. Живееше тя с внучето си Стайко, 12 – годишно сираче, на горния край на голямата ровина, която вардеше селото от тая сган. По навик ставаше рано и тади сутрин шеташе нещо из двора, когато дочу, че кучето изръмжа  на чуждо и сподавено излая, после подви опашка, заскимтя и се завря под дръвника. Видя тъмните сенки, които се спускаха край ровината надолу и разбра какво става. Миг след това дочу и първите писъци. Бързо влезна в одаята , сръга Стайко, едва събра сили да му каже, че турците бастисват селото, да бяга…

Стайко като куршум изхвръкна навън, скочи в дълбокия ров, хвана нагоре по него и се скри в гората. А баба Мица, без много да суети , се вмъкна в празната от джибри каца, тури една проядена овча кожа отгоре си, присви се и замря… Дълго време чуваше баба Мица крясъците на пръсналите се из селото озверени разбойници, плача и стенанията на недоубитите. Премаляла от страх очакваше всеки миг да съсекат и нея. По едно време селото се усмири, смрачаваше се, кърджалиите си бяха вече отишли, но баба Мица ни жива ни умряла не смееше глава да подаде.

Стайко се прибра чак на другата сутрин. В селото жив човек не завари, тук – таме полайваха кучета и се мяркаха безстопанствени добичета. Обезобразените трупове на мъже, жени и деца се въргаляха навред из пепелищата. Търсеше Стайко баба си, но никъде не я намери. Подвикна още няколко пъти, обади се куче, радостно взе да скимти и върти опашка, после се втурна към навеса, подпря лапи на кацата и проточено зави. Намери Стайко баба си, но вместо да се зарадва, горещи сълзи се стекоха по бузите му.  Както си е била свита в кацата баба Мица, така и издъхнала. Жалостивото й сърце не издържало на ужаса, който ги сполетял…

Простил се Стайко с баба си. Намерил едно магаре, натоварил каквото могъл и напуснал завинаги това мъртвило, което го заобикаляло.

Заселил се недалеч от тук на северния склон на близкия планински хребет,обрасъл с буйна букова гора. Там на това китно място Стайко си направил колиба и заживял…

Скоро се заговорило навред за случилото се над „Средорек”. И за Стайко дето единствен бил оцелял  в бастисаното от турците село. Стайковски рид нарекли хората мястото, дето се бил заселил. След време около Стайковата колиба почнали да се заселват и други хора, прокудени оттук – оттам. Така се струпаха първите колиби на днешното село Стайковци – Стойчовци по северните склонове на Стайковската – Стайчовската планина.

Присъединете се към групата и страницата ни във facebok.

Снимката е взета от интернет.

Вашият коментар