Защо Васил Левски при замонашването си приема името Игнатий?

Замонашването на Васил Левски

фотография на дякон Игнатий (Васил Левски)

На около 2 км североизточно от Сопот, закътан в пазвите на величествения Балкан се намира Сопотския мъжки манастир „Възнесение Господне“ (или „Св. Спас“).

Историята на светата обител се губи назад във вековете, а преди 145 години тук един младеж се отрича от суетния земен свят и се посвещава в служба на Господа и светата православна Църква. Това историческо събитие е станало точно на 24 ноември 1858 г., празникът на великомъченица Екатерина.

Известно е, че бъдещият Апостол на свободата се родил в Карлово на 6 юли 1837 г. и бил кръстен на дядо си Васил Караиванов, баща на майка му Гина. През 1851 г. баща му Иван Кунчев починал и на следващата година Васил бил поверен в ръцете си на вуйчо си – йеромонах хаджи Василий (светското му име било Христо), таксидиот на Хилендарския светогорски манастир в Карлово. Така юношата Васил Иванов Кунчев станал един вид послушник на своя роднина, хилендарския таксидиот.

В продължение на шест години той изучавал църковния ред и манастирското правило, като вуйчо му бил един вид негов старец (духовен наставник). През 1855 г. управата на Хилендарската обител преместила своя таксидиот Василий в Стара Загора. Там отишъл и послушникът Васил, като вуйчо му го записал да учи в тамошното класно училище и същевременно да пее в църковния хор на учителя Атанас Иванов. По това време в Ст. Загора бил устроен и едногодишен курс за бъдещи свещеници и хаджи Василий преместил племенника си в него. Ученолюбивият младеж завършил курса с отличие и през лятото на 1858 г. се върнал с вуйчо си отново в родния си град Карлово.

Според разказа на проигумена на Рилския манастир йеромонах Кирил, който по това време бил таксидиот и изповедник на Рилската обител в Карлово, майката (на снимката) „Гина Кунчева искаше синът й да се запопи; затова беше му избрала невеста и бързаше да го ожени, а вуйка му хаджи Василий искаше да го закалугери, та на стари години или в случай на смърт да има свой човек, който да го замести. Братът (хаджи Василий) и сестрата (Гина) се скараха за бъдещето на Василя. Родът на Караивановци и Кунчовци в Карлово се раздели на две враждебни партии по въпроса за покалугеряването или запопванието на Василя. Кунчевци, начело с Гина, искаха Васил поп да бъде, а Караивановци, начело с хаджи Василия – Васил да се покалугери. Като близък приятел на хаджи Василий, намесих се в роднинския спор и по моя покана Кунчевци и Караивановци се събраха на роднински съвет в светогорския метох. Пред събраните роднини и приятели Гина оскърби хаджи Василия. За да се тури капак на спора, аз повиках послушника Василя и го накарах сам той да реши повдигнатия спор между майка му и вуйка му. Васил каза: „Ще се покалугеря, ако вуйка ми ме проводи на учение в Русия и то още тая година“. Хаджи Василий обеща на сестреника си пред целия роднински съвет и го накара да целува ръка на всинца присъствуващи. Гина се примири. На другия ден (т. е. на 24 ноември 1858 г.) всички роднини и приятели на Кунчевица и хаджи Василия, и няколко от карловските първенци, отидохме в Сопотския мъжки манастир, гдето се извърши и обреда на (замонашването). Аз бях приемния отец на „посвещаването му в служение на монашеството“. Тоя ден бе тържествен за хаджи Василия. Той похарчи около хиляда гроша за угощение на присъствуващите във време на обреда. От Васил Иванов той стана дякон (по-точно тогава става монах, а за дякон е ръкоположен на следващата година) Игнатий. Дякон Игнатий, моят духовен син, доколкото помня, бе тих, мирен, благонравен, чини ми се, че бе и страхлив. Нямаше нито един косъм на лицето, когато го задяконихме“.

Според църковните правила и обичаи на лицето приемащо монашество „прието е да се дава име, което да наченава със същата буква, с каквато е начевало името му, дадено при кръщението“. Както се вижда в този случай това не било спазено. Съществуват и други обичаи, според които встъпващият в монашество приема името на своя духовен старец. Такъв на Васил Кунчев е бил вуйчо му йеромонах (по-късно архимандрит) хаджи Василий, но и този обичай не бил спазен. Има доста примери, когато при монашески постриг даденото лице приема името на духовника, който извършва обреда. Но и тук Васил не приел името на своя приемник йеромонах Кирил Рилец. Макар и твърде рядко, ако замонашването става на голям църковен празник, лицето взима името на светеца, чиято памет се чества тогава. Но както знаем тогава е бил 24 ноември, празникът на великомъченица Екатерина и не вървяло монах да приеме име на жена мъченица.

Така случаят с монашеското име на Васил Кунчев – Игнатий става заплетен и неразрешим. В огромната по обем литература за Васил Левски този въпрос не е изяснен, въпреки че има някои статии и изследвания точно за монашеския и дяконския период от живота му. Единствен Иван Унджиев през 1947 г. в обемния си биографичен труд за Левски мимоходом споменава, че „за да зарадва вуйчо си, за свое монашеско име той избира името на вуйчовия си духовен кръстник“. За съжаление големият биограф на Апостола на свободата не посочва откъде черпи тази информация и тя не се повтаря в другите му изследвания. Освен това, въпросното сведение е доста съмнително, защото твърде малко се знае за живота и дейността на вуйчото хаджи Василий – оттам и за неговия духовен кръстник.

Вече споменахме, че след тригодишен престой в Ст. Загора, където учил две години в класното училище и една година свещенически курс, Васил Кунчев се завърнал в Карлово и приел монашески постриг под името Игнатий. Именно пребиваването му в Ст. Загора ме кара да мисля, че там той се запознал с житието на новия преподобномъченик Игнатий Старозагорски и навярно приел неговото име.

Кой е този преподобномъченик? Светското му име е Иван Георгиев и е тясно преплетено с това на вуйчо му Иван Калпакчи. И двамата са родени в Ст. Загора, където вуйчото станал майстор-калпакчия. Неизвестно кога захвърлил инструментите и станал разбойник. Заради пари убил близо стотина души – според собствената му изповед преди замонашването му. Стигнало се до там, че Иван Калпакчи заедно с другари-разбойници посегнал и на светите места. Има достоверно сведение, че през 1778 г. бил в една дружина на разбойници-арнаути, които ограбили и опожарили Рилския манастир.

След тази разбойническа акция, гледайки димящите руини на този голям и славен български манастир, в сърцето на вече 50-годишния старозагорец нещо трепнало и съвестта му заговорила. И в една тъмна нощ разбойникът потропал плахо на манастирската порта. Той се изповядал на игумена йеромонах Герасим и го помолил да остане послушник. Това станало между 1778-1784 г.

Разкаялият се разбойник донесъл много ограбени пари. За да изкупи греховете си, той щедро давал средства за възобновяването и украсяването на манастира. В своето „Описание“ на Рилския манастир йеромонах Неофит Рилски е отделил цели две страници за щедрата ктиторска дейност на старозагореца. След 1784 г. Иван Калпакчи приел монашество под името Игнатий. Ходил на поклонение в Йерусалим и станал хаджия. Към 1795 г. обновил из основи почти рухналата църквица „Евангелист Лука“ и жилищните сгради в постницата „Св. Лука“, които отстоят на около 3 км източно над манастира. При него дошъл да живее и племенникът му Иван, син на сестра му Мария.

Иван Георгиев бил роден в Ст. Загора около 1793 г. – бил връстник на Неофит Рилски. По-късно родителите му – Георги и Мария се преселили в Пловдив. Там малкият Иван бил подлъган от някакви турци да приеме исляма и склонил, като за целта го обрязали. Но последвали драматични събития, които стреснали заблуденото момче. Заради някакво неподчинение баща му бил зверски убит от турците, а майка му и двете му сестри насила ги потурчили. Това станало около 1804 г. и Иван избягал при вуйчо си в Рилския манастир.

В постницата „Св. Лука“ той живял шест години и усърдно учел четмо и писмо. Негов другар бил послушникът Неофит Рилски – по-късно виден възрожденски деец и духовник. В светата обител Иван разбрал и осъзнал какъв грях е сторил и решил да го изкупи с кръвта си.

През 1810 г. напуснал Рилския манастир и се отправил за Света гора. Преминал през няколко манастира, докато най-сетне отседнал в скита „Св. Йоан Предтеча“ на Иверския манастир. Тук имало духовно издигнати старци-възпитатели, които чрез специален постнически режим подготвяли бъдещите мъченици за смъртта. (В този скит били подготвени и загинали като мъченици св. Евтимий – загинал на 22 март 1814 г. и св. Онуфрий Габровски – на 4 януари 1818 г.) При тях Иван живял близо четири години и се замонашил с вуйчовото си име Игнатий. Главният старец, който го подготвил за подвига бил схимонах Никифор, а негови помощници били монасите Акакий и Григорий. Режимът под който се намирал младия монах бил суров и изтощителен: по 30 грама хляб и чаша вода на ден, по 4000 поклона до земята и много повече поясни такива на ден, непрестанни молитви и пеене на псалми и др.

През есента на 1814 г. старецът Григорий завел Игнатий в Цариград. Там го облякъл в турски дрехи и го изпратил в едно съдилище, където младежът смело поругал исляма, демонстративно захвърлил чалмата и ярко защитил православието. Заради този му смел и открит протест бил осъден на смърт и на 8 октомври 1814 г. го обесили. На третия ден монах Григорий купил трупа от палачите и го пренесъл в Света гора. Няколко години по-късно Цариградската патриаршия канонизирала тримата нови светци – Евтимий, Игнатий и Онуфрий. Били им написани жития и служби и в дните на тяхната мъченическа смърт започнали тържествено да ги празнуват.

Рилските монаси като научили за подвига на своя бивш послушник, наредили да бъде изписан неговия лик в притвора на параклиса „Св. Архангел“. Игнатий Старозагорски бил изобразен с великосхимнически дрехи и надпис: „Св. преподобномученик Игнатий от Ески Захра“. Наскоро след смъртта на племенника, загинал трагично и вуйчото хаджи Игнатий. Той бил удушен в килията си от някакъв разбойник, който не намерил никакви пари, понеже всичко било изразходвано за възобновяването на Рилската обител. Така загинали вуйчо и племенник, разбойник и светец…

Изглежда Васил Кунчев е бил дълбоко впечатлен от съдбата на тези старозагорци и най-вече на племенника, и затова решил да приеме тяхното име Игнатий. И по стечение на съдбата дякон Игнатий (В. Левски) завършва живота си на бесилката в името на свободата на своя поробен народ, тъй както преподобномъченик Игнатий Старозагорски увисна на бесилката в защита на християнската православна вяра. Единият става светец и паметта му се тачи от Църквата, а другият е национален герой и е на почит от Църква и народ…

Източник: ст. н. с. д-р Христо Темелски

Публикувано в Кратки истории

Вашият коментар