Кървави камик

Кървави камик

Кървави камик

          Било по времето на цар Самуил. На скалист връх в планините на Краището се извисявала малка крепост Ранчица. В нея шепа храбреци – войскари, начело с воеводата Любомир, със сетни сили отстоявали свободата си, давали отпор на вражата ромейска рат. След жестока битка, в която загинал и воеводата Любомир, съпротивата на крепостта била сломена. Горка била участта на пленените войни. Ромеите ги закарали при надвисналата над пропастта канара и там ги обезглавили. Народът не забравил своите юнаци – герои. Нарекъл това заветно място „Кървави камик“.

Откъм Велбъжд град (днешен Кюстендил) дръзко и неудържимо навалява вража рат. Крепост след крепост сломявала. Съпротива след съпротива. Де как минавала, всичко живо посичала. Писнала горката българска земя.

След смъртта на Самуила всичко като че ли изведнъж рухнало. Царството българско преживявало последните си дни. Но тука в покрайнината, свободолюбивият български дух бил несъкрушим. Знеполци свързали сладостта на живота със свободата си и лесно глава не прекланяли.

– По–добре героична смърт, отколкото да се живее в мърчина – казвали те.

Но макар и малцина, и тук се намирали юнаци да поведет мъжете. Залостили се в малката крепост „Ранчица”, близо до най – високия скалист връх на планините от Краище и зачакали. Защитата на крепостта оглавявал воеводата Любомир. Подготвили се за отбрана и решили или да победят, или да умрат. В помощ на Любомир се притекли не само войскари от другите крепости наоколо, но и по – стари ветерани. Решителна  битка предстояло да дадат. Любомир изпратил съгледвачи на всички страни.

Скоро по каменливата пътека се задал един от вестовоите.

– Воеводо!…Воеводо!… – викал той отдалече. Запененият му кон мятал хълбоци встрани, едва си поемал дъх, целият облян в пот. – Страшна вража паплач се е задала, воеводо, скоро ще бъдат тук.

Заградила вражата византийска рат крепостта от вси страни. Пламнала яростна люта битка. Юнашки се били знеполци, но битката била от неравна, по – неравна. Отварял Любомир ненадейно вратите на крепостта, на сеч връхлитали срещу ромеите и пак се прибирали. Трошели се мечове от мечове, боздугани от боздугани. Българите изливали върху враговете и разтопено олово, и кипяща смола. Засипвали ги с градушка от стрели и копия. Много вража кръв се проляла. Но врагът бил безчислен, защитниците – храбреци – една шепа. Изнемогвали техните сили. В разгара на лютия бой викнал неистово воеводата Любомир:

– Братя, до един нек измрем, но на врага омразен да се не предадем! Нека не посрамим ний знеполци, името на цар Самуила и българската чест!

Битката ставала все по – кървава, безмилостна и жестока. Закатерили се по високи стълби стръвни нападатели, закачали куки и ето най – сетне се изкачили на зъберите. Притиснали неудържимо смелите защитници. Повечето загинали под безпощадните удари на нападателите. Други били пленени и оковани във вериги. Неколцина смелчаги се изплъзнали през задната крепостна стена и с бой отстъпили към скалистия връх нагоре. Сред тях бил и воеводата Любомир.

Озверени от несломимата им воля, ромеите напирали към тях от вси страни. Сипели се удари отвред. Никой и не мислел да се предава. Труповете на избитите  и ранените врагове и българи стоели и чертаели пътя нагоре към канарата. Един след друг паднали под вражите удари и последните защитници, докато накрая стигнали до канарата и останал само един – целият покрит с рани и облян в кръв, воеводата Любомир. Въртял той с две ръце острата секира, с последни сили сечал омразния враг и рухнал на голата скала, прободен с две вражи копия в гърдите.

Горка била участта на пленените войни. По заповед на византийския стратег те били докарани тук, поставени на колене до ръба на скалата и обезглавени до един. Но, о чудо, не се чул нито сърцераздирателен вик, нито дори глух стон. Алена и чиста кръв се стичала по канарата и се поглъщала жадно от многострадалната българска земя.

Народът не забравил своите юнаци – герои. Нарекъл той това заветно място „Кървави камик”. И ще се тачи това място докле българското племе съществува, докле свят светува.

Присъединете се към групата и страницата ни във facebook.

Източник на снимката.

 

           

Вашият коментар