Кърджийството – първото търговско посредничество

Кърджийство

Кърджийството възниква, когато Занаятите в един момент започват да се нуждаят от верен човек, който да поеме риска не само да продаде част от стоката извън пределите на населеното място, но и да се върне с парите.

Преди 200 години всички пътища, свършващи на север с  река Дунав, на изток с Черно, а на юг с Бяло и Мраморно море, по всяко време на годината са опасни за кесията, стоката и живота на хората, движещи се по тях. До идването на Митхат паша за валия на Дунавския вилает (1864 г.) пътищата  на север от Балкана са в окаяно състояние – тесни, неравни,кални до непроходимост, без настилка и мостове. Стоките, независимо от кои ЗАНАЯТИ са произведени,  могат да се пренасят единствено с коне (а само през лятото и с каруци).

Хората, които извършват тази дейност, се наричат кърджии. Те се явяват първите посредници между производител и потребител по нашите земи. Кърджиите, за разлика от занаятчиите по онова време, действат активно, търсейки сами потребителите на стоки от съответните ЗАНАЯТИ. Тук ще ви разкажем за някои малко известни факти, свързани с техния начин на живот.

Обикновено кърджията взема стока  по няколко начина: срещу пари, срещу запис, на вересия, по тефтер или срещу друга стока. В зависимост от стоката, той я опакова  в денкове или в ковани ракли и определя ден за тръгване (никога във вторник).

Пътуването, когато не е свързано с посещение на панаир на ЗАНАЯТИТЕ, обикновено е на групи от по 4-5 души. По традиция кърджията води със себе си  малко кученце, което стои винаги  при конете и предупреждава господаря си за неочаквани нощни гости с нечисти намерения. Всеки кърджия с повече от един кон взема със себе си и роднинско (или комшийско) момче за чирак – да му помага и да го учи.

Кърджията, накичен с китка здравец от майка, жена или дъщеря, дава на малките деца в къщата по 5 пари („проводетник”), прекръства се и тръгва на път. Всички близки го изпращат до края на селото, до т.нар. място „оплачи камък”. Това е един голям камък край пътя, който служи да стъпи ездачът на него, за да възседне коня си (именно този камък е оросяван от сълзите на изпращачите). Всички му целуват ръка, пожелават му „на добър час” и се връщат в селото едва след като се скрие от очите им след първия завой на пътя.

При всяко щастливо завръщане има обичай – когато наближи селото, кърджията стреля във въздуха, за да даде знак на близките си, че пристига. Когато чуят изстрела, всички захвърлят работата си и тичат към края на селото за да го посрещнат, а през това време домът му се изпълва с хора, жадни да научат за преживяното по пътя.

В свободното от пътуване време кърджиите се занимават с домашна полска работа (коситба, жътва, вършитба) или с разпродажба на донесената от тях стока.

По онова време почти всички кърджии са решителни и безстрашни мъже. За своята сила те са почитани не само от близките си, но и от турците. В историята не е познат случай, при който набит от кърджия турчин някога да се е оплакал пред властите.

Още подробности за кърджийство прочетете в следващия материал.

Присъединете се към групата и страницата ни във facebook.

Поредицата „Читалище“ е подготвена в сътрудничество с truestory.bg

Източник на снимката.

Вашият коментар