Калугерска падина

Калугерска падина

Забелски манастир „Св. Димитър“

 Било по кърджалийско време… От към Таран паланка се задала ордата на двамата разбойника Кара Оман и Топал Ахмед. Манастирите решил Кара Осман да нападне и опустоши.  Досега все ги бил отбягвал. Но ето, че му се явило знамение. Сън сънувал  Кара Осман, сам Аллах му се присънил. Да нападне манастирите, едра плячка да натрупа, кяфирите да измори.  Такава била повелята му. Само черното крило на орела, дето се прекършило не знаел как да изтълкува. След като опустошили много църкви и манастири, Кара Осман се изправил с кръвниците си пред богатия Забелски манастир. Със себе си мъкнел върволица навързани, разранени и потънали в кръв божи служители, които изловил. Юрнали се кържалите да го бастисат, но ето, че Топал Ахмед разперил ръце и се проснал мъртъв на земята. Завайкал се Кара Осман и чак сега се сетил  и разбрал знамението за прекършеното крило на орела. Заклел се за Топал Ахмед люто да отмъсти. Кържалиите превзели, разграбили и опустошили манастира и привечер се изтеглили да пируват в падината над село Зелениград. Тука докарали и злощастните божи служители – калугерите, дето изловили. Едни завързали за околните дървета, като ги запалили за да им е светло, а другите, показвайки си бабаитлъка, избили по време на пиршеството.

Няколко дни по – късно , след като преминала кървавата стихия, се завърнали изпокрилите се и останали живи монаси. Погребали своите братя калугери на това място, което хората нарекли „Калугерска падина”.

„…Да се знае коя година додеше кърджалие,

Много зулум учинише, ох, ох, ох зулум

Уничище в лето Господне 1796.”

/Из Бусинското четвероевангелие/

 Било по жътва. Селяните със страх излизали на полето. А трябвало да се жъне. Житото не чакало. Пожълтелите и натежали класове взели  да се ронят. Да се чака още, нямало за кога. Житото ще полегне, зян ще стане.

Със свити сърца бедните хорица осъмвали по нивята. Бързо размахвали сърповете, събирали ръкойките и струпвали кръстниците. Не оставало време стомните да понадигнат, със студена вода устни да наквасят, да разхладят пресъхналите си гърла. Само от време – на време с трепет поглеждали към Таран паланка и бледнеели пред очаквания ужас. Не се чували вече и моминските песни, огласяващи знеполската шир, припевките и задявките, нито детската гълчава. Наоколо тишина – сякаш мъртвило. Само цвърченето на врабците и играта на чучулигите, които се извисявали в чистото небе и се спускали към жетварите, показвали, че има живот в полето.

Наближавало пладне. Слънцето взело да напича и тъкмо хората се канели да си поотдъхнат, на високия рид над с.Туроковци лумнал силен огън. Оратниците давали знак за грозящата ги опасност.

– Кара Осман…Кара Осман – писнали жените, развикали се и ревнали децата.

По Гудел и нататък към Власина се разгорели и други огньове. Захвърлили хората сърповете, грабнали жените, децата и всичко живо се втурнало да бяга и се крие. Запустяло полето. Едни се затворили по зимниците, други се разбягали и укрили по деретата, баирите и горите. Някой за по – сигурно избрали манастирите. По домовете останали само старците и тия дето се надявали, че ще се размине. Цялата околност се огласяла от тревожния звън на църковните камбани и чукането на манастирските клепала.

Не минало много време и от към Бабин мост се зачул конски тропот и врява. Проехтели няколко изстрела, задумкал тъпан. По пътя се вдигнала пушилка, която се виждала от далече.

Начело на тайфата кърджалии на черен ат яздел Кара Осман. Той бил главатар на цялата тая разбойническа сган, която върлувала из покрайнината – сборище от анадолски турци, даали , черкези и цигани.

Юрел коня си Кара Осман напред, разигравал го, подвикнал и въртял кървав ятаган. Очите му блестели с дива злоба. Смразяваща усмивка кривяла лицето му. След него на бял лъскав жребец се носел Топал Ахмед. Не по – малък бабаитин и золумджия от него.

–  Смърт на кяфирите – подвикнали настървено, идващите из отзад пеши и на коне кърджалии.

Сред тях, навързани един след друг, боси с разранени нозе, падали и ставали двама монаси. Те целите били обляни в кръвта,  която се стичала от отрязаните им уши. От черните им раздърпани раса висели само парцали. Пребити едвам пристъпвали, ритани, псувани и оплювани от озверелите кърджалии.

Три дни и три нощи вилнели кърджалиите по селата. Палели, безчестели и убивали. Не пощадили дори и труда на хората в полето. Опожарили житата, пламнали кръстците.

Не отминали този път и църквите и манастирите. А те тука в Знеполието не били малко, като броеница наредени. Богати и многолюдни.

И неслучайно Кара Осман повел ордата си към тях. Досега все ги заобикалял. Нещо го карало да ги отбягва. Сам не можел да проумее какво е.

Но ето, че му се явило знамение. Сън сънувал Кара Осман. Чуден сън. Сам Аллах му се присънил. Да нападне манастирите, едра плячка да натовари. Кяфирите да измори. Такава била повелята му. Само черното крило на орела, дето се прекършило, не знаел как да по изтълкува…

На манастирите кърджалиите налетели с най – голяма настървеност. Разбрали те за съня на Кара Осман и каква е повелата на Аллах. Едни ограбили, други опожарили и до земята сринати. Малко от тях оцелели. Монасите и свещениците по селата почти навред изклали, като ги подложили на страшни мъки. Някой се отървали, други после заловили, навързали ги и ги помъкнали със себе си. Все по – голяма ставала върволицата.

И ето ги сега с Топал Ахмед стоят пред най – богатия Забелски манастир и се чудят що да правят, как да го бастисат. Стръвно налитал кара Осман със своите хаирсъзи от тук – от там, мъчил се да се промъкне някак вътре, но отпор му давали голям и все не успявал. Зад дебелите манастирски дувари, край портата и мазгалите стоели със запънати шишанета братята от манастира и ратаите. Пукали с шишанетата и премятали налитащите кърджалии.

Не се надявал Кара Осман чак на такава съпротива, ум му не стигал и се маел що да стори.

–  Така не става – рекъл по едно време Топал Ахмед. – Само през дебелата порта ще се минава, залостена  – незалостена, от там ще се вмъкнем.

Събрал около себе си десетина кърджалии, сговорили се нещо и като развъртели ятаганите с див крясък, начело с него, се втурнали към портата. Тъкмо се засилил Топал Ахмед на два разкрача от нея разперил ръце, изблещил очи и се катурнал по гръб. Стъписали се кърджалиите.

Като видял Кара Осман, що станало с Топал Ахмеда, хванал се за главата. Чак сега разбрал знамението и се сетил за прекършеното крило на орела.

–  Вай…вай…вай…Аллах!…- удрял чело в земята и се вайкал той. – Тия гяури какво те направиха, Топал Ахмеде…Казвам ти юзбаши, брадите им ще подкастря…главите им ще отрежа. Сам Аллах ми е свидетел…

И втурнали се отново кърджалиите, поведени от Кара Осман на юруш, манастира да бастисат. Крясъци, викове и пукотевица се чували навред. Озверените кърджалии почнали да се катерят и събарят дуварите. С колове и брадви блъскали и сечели портата, къртели железата от нея, докато накрая тежката дъбова порта се захлупила с трясък на земята. Като гладни вълци нахълтали кърджалиите в манастира и го потопили в кръв. Грозна сеч настанала. Като бесен въртял Кара Осман кървавия си ятаган, посичал и изтърбушвал, где кого настигнел. По едно време се сетил – живи му трябвали монасите и спрял клането.

На четвъртия ден кърджалиите се събрали в с. Зелениград. Тука струпали и цялата плячка, която награбили. Довели и монасите. От къде ли нямало. От Забелския манастир „Св.Димитър” били най – много. Имало от Туроковския „Св.Прокопий”, църквищата и манастирищата  в с. Мисловщица, Реяновци, Кожинци и няколко млади монахини, хванати из местностите на с.Костуринци.

И тука на това място над Зелениград станало това, което очевидците не забравили никога. Безумен завършек на цялата тази жестока разправа. Кара Осман заповядал на хората си да излязат гори над крепостта. Събрали се в близката до нея падина и се разположили за угощение и веселие.

–  Пируване до зори – разпоредил Кара Осман.

Писнали зурлите, задумкали тъпаните. На сред падината, с няколко от по – личните бабаити седял Кара Осман. Удобно място си избрал. Пред погледа му се разкривала цялата Знеполска шир. Гледал Кара Осман и се наслаждавал на огненото сияние, което се извисявало над знеполските села. Усещал той мирис на дим и се опиянявал. Припламвали още недоизгорелите кръстци в полето, пушеци се виели навред.

Все по – шумна ставала веселбата. Подвиквания, крясъци и дрезгави песни огласяли падината. Червеното манастирско вино и ракията се леели като вода. Преглъщали едри мръвки от печените на шеш тлъсти овни. Дрънкали дайрета, кълчели се и играели кючек пияни кадъни.

В край на падината, сякаш забравени до храстите, стояли безмълвни, треперещи от страх, скупчили се, пребити от бой злощастните  калугери. Не били малко. Повече от тридесет Божи служители.

Почнало да се смрачава. И тъкмо, когато кърджалиите се засуетели да тъкмят и палят огньове, се чул, сякаш из под земята, одрезгавелия от пиене и пушене пиянски глас на Кара Осман.

–  Доведете черните дяволи! – изръмжал той. – Сега сеир ще видите и запомните кой е Кара Осман. Така ще светне , та слепец ще прогледне…

Още недоизрекъл зловещите си думи, неколцина кръвника, сякаш предугадили какво ще става, се разшетали, с голи ятагани наскачали и подкарали монасите. С хищен поглед гледал Кара Осман струпаните в краката му манастирски братя. Гледал ги с кръвясали очи и си мислел за Топал Ахмеда. Около него настръхнала и жадна за зрелище и още кръв чакала нетърпелива пиянска сган.

В този миг сърцераздирателни писъци продрали нощта. Около навързаните по околните дървета калугери пламнала отрупаната трева и съчки. Огнени езици се извисили нагоре и обхванали разголените им тела. Лютив мирис на изгоряло се разлял над падината.

– Сечете главите! – дал заповед Кара Осман.

–  Смърт на кяфирите – креснала тълпата около него и всичко се сляло в див вой и смях.

– Да поживи Аллах правоверните с делата си – отвърнал Кара Осман.

Струпаните монаси, примирили се вече със злата си участ, тихо шепнели молитви и се кръстели. Един по един кърджалиите започнали да ги придърпват и показват бабаитлъка си. Сръчно въртели около тях ятагани, обикаляли ги, прикляквали. Най – напред отсичали ушите на монасите, а след това се търкулвала и клетата глава. Изклали ги до един. Когато дошло утрото, тук вече нямало никой. Тихо ръмял ситен дъждец, сякаш да измие следите на преминалия ужас.

Няколко дни по – късно, когато преминала кървавата стихия, се завърнали изпокрилите се и останали живи монаси. Събрали и погребали не самото място останките на избитите си братя от манастирите. Сложили един голям камък за белег, за да се знае къде е, нарекли го Калугерска падина и се пръснали.

И днес долчинката се нарича Калугерска падина. От големия камък няма и помен, но всички знаят, къде се намира падината и легендата за нея.

Когато ви се отдаде случай да се разходите към Зелениград и се заизкачвате към Руй, попитайте за нея. Ако срещнете някой овчер и го запитате, той ще ви я покаже. Но ще ви каже и нещо друго, че това място е злокобно и овцете го заобикалят. Не пасат тука. Щом наближат, почват да блеят и бягат, подушили тежкия мирис на кръвта.

Присъединете се към групата и страницата ни във facebook.

Източник на снимката.

Вашият коментар