Глава Стоичков

Глава Стоичков

село Главановци

 Две години наред страшна, необичайна суша се закучила из Трънско. Напука се земята, пресъхнаха изворите, изгубиха се потоците, намаляха реките. Листата на дърветата се свиха, пожълтяха и окапаха рано – рано преди да заесени. Цялото трънско поле сякаш се покри със златиста пелена. На туй отгоре и мор настана по добитъка, къде от глад, къде от мараз (болест), двор не подмина.

Глад и мизерия голяма налегнала селяните и от главановския спахилък. Не беше харно нито за хората, нито за добитъка през тия сушави години, едвам ги избутаха. Къде ли не ходиха селяните жито да търсят и фураж да купуват, да не помрат от глад и хора, и добитък. Из Велбъждко обикаляха, че и по – далече към Солун отиваха.

Но за главановския спахия Аднян ага мъките и теглата на хората бяха чужди и далечни. Хич и не искаше той да знае и чува за тях. Кесима си редовно събираше десятъка си търсеше. Тежко му и горко на тоя, който не даде в уреченото време, грозно си патеше. Затуй пък и селяните последните си грошове даваха, само и само да се наплатят, агата да не сърдят, мир да е…

Аднян ага живееше извън селото, което броеше десетина – петнайсет къщи, загнездило се на равното, под дъбовата гора „Бранище”. Чифликът му беше далече от очите на хората, оттатък манастира „Главен св. Никола”. Там се беше оградил с дебели и високи дувари. Селяните  кажи – речи ги беше превърнал в роби. Непрекъснато работеха по имотите му в чифлика. Обявил се беше за самовластен господар на няколко села и отдавна беше плюл на спахийските си задължения. Зъл човек, коравосърдечен беше Аднян ага, сякаш сърце от лед носеше, нищо не можеше да събуди в него някакво чувство на състрадание и прояви на благородство към бедната рая.

На следващата година, третата по ред, пак нещастие сполетя селяните. Тъкмо се зарадваха на голям берекет и взеха да се стягат за богатата жътва, не щеш ли, дебели черни облаци над селото надвиснаха, изви се страшна, незапомнена буря, град като кокоши яйца удари и опустоши  всичко каквото имаше, в земята го наби. Писнаха жените като на умряло, знаеха те какво адско тегло пак ги чака…

Макар и трудно, но изтече и тази черна година на непосилна мъка, глад, болести и неволя голяма. Но пред берекета на новата селяните се бяха стъписали, не смееха ни да се радват, ни да помислят за нищо лошо. Само в манастира сутрин и вечер ходеха, вощеници палеха, благодарствени молитви към Бога отправиха и магии за добро правеха. И тъй чак до жътва я караха.

Но не само главановчани на богата жътва се надяваха, чакаше я и доволно ръце потриваше и Аднян ага. Възседнал черния си ат из къра се въртеше и сметки правеше, зер десятъка няма да е малък. Голям пай ще му се падне тая година при тоя берекет…

Размотавайки се насам – натам, по едно време, къде икиндия Аднян ага и до Главановци… Свари селяните събрани при голямата чешма близо до Главовата къща. Поразмърдаха се селяните, като го видяха и се зачудиха, че по никое време иде. Аднян ага скочи чевръсто от коня си, поздрави любезно събралите се, напи се със студена вода и като ги огледа, направо им рече:

–  Харно е, че всинца сте тука… та да чуете. При вас съм дошел…Тая година искам в спахилъка ми ред да има, за да е всичко оправно. А не кой как му скимне да жъне, снопи да кара и да вършее. Ето на жътвата вече се захваща, не ви спирам и преча, но едно искам да се знае, никой да не е посмял да извозва снопите си и да вършее, преди да съм ги преброил и десятъка определил. Само някой да се опита заръката ми да прекърши … лошо ще си изпати, място няма да си намери тука… Тъй да знаете, казвам ви го аз Аднян ага, а и добре ме познавате! Затуй акъла си опичайте!

Като чуха заръките на агата, селяните се стъписаха и уплашено се спогледаха, а Глава Стоичков не се стърпя и му отвърна:

–  Виж какво, Аднян ага, чухме ти думата… всичко хубаво, ама помисляш ли ти на каква опасност ни излагаш с туй дето искаш да те чакаме за десятък? Та лъгали ли сме те някога, аго, та и сега? Давали сме ти винаги колкото трябвало, та и повече. И сега няма да те излъжем. Какво пък чак толкова… ще прекараме снопите, ще овършеем, житото ще приберем навреме, няма да е скрито и още на гумното твоето ще отделим. Тукашен си, знаеш какво ни сполетя лани…, а и предните години не ни беше леко – суша. Бог знае какво може и сега до главите ни да дойде. Виж, че се завъртяло нещо и всичкият ни труд и надежди по дяволите ще идат. Та помисли и за нас, аго!

Аднян ага едвам му изчака приказката. Хич и не искаше да го слуша и с люти закани се обърна към събралите се:

–  Тая, дето сте си я наумили, няма да я бъде – се разкрещял агата – виждам аз… и  мислите, че на агата му е изфирясъл акъла, а… и ще се хване на въдицата? Каквото ви рекох, това ще е! Няма да повтарям. Пък само някой да се опита да прекарва снопите си, жив ще го одера. Тъй да знаете!…

След тия люти заплахи Аднян ага се метнал на коня си и запрашил по пътя надолу. Но едва потегли, дръпна юздите на коня, извърна се на седлото и троснато подвикна на Глава Стоичков:

–  А ти, бре, да спреш да дрънкаш и подучваш хората, че най – напред на тебе ще извия шията. Кюския ще ти играе по гърба! Тъй да знаеш… Виждам те аз по приказките накъде биеш, раята май искаш да буниш, ама да те видим…

Глава Стоичков сви юмруци, като не преставаше да хули и сипе закани, се спусна по пътя надолу и пое за чифлика си.

След няколко дни жътвата се захвана. Мало и голямо излезе да жъне и помага. Напрягаха се селяните, бързаха, сили не им останаха, сутрин от тъмно вечер до късно работа кипеше по полето. Като гъби след дъжд никнеха кръстците. За няколко дена всичко се ожъна, оголиха се нивите, но Аднян ага никакъв не се мерна из къра, да ги преброи, десятъка им да определи. А време за чакане и маене нямаше. От вчера нещо почна да се мъгляви небето, поуплашиха се селяните, но никой не смееше дори сноп да помръдне.

Глава Стоичков като видя каква е работата, че агата го няма никакъв, а беше чакал вече цяла седмица, без повече да се двоуми, взе че запрегна воловете, вдигна ритлите на колата и тръгна снопите си да извозва. Решил беше и ден да не чака повече. Зер малко тегло и мъки преживяха, та сега, когато се беше толкова много народило, при такъв берекет да обрече пак на глад челядта си.

Изплашиха се хората , като го видяха какво върши, но никой дума не смееше да му каже. И тъй лошо, и иначе – лошо…

Глава Стоичков прекара една кола, натоварена със снопи, върна се, натовари още една, качи се отгоре на снопите и подкара към село. Тъкмо когато излезе на завоя и се накани да слезе от колата и поведе воловете, че е нанагорно, да не им тежи, изведнъж напреде му се изпречи Аднян ага на кон. Сякаш от земята изскочи. В ръцете си държеше здраво заредено шишане (кремъчна пушка). Спря се до сами воловете и с все сила изрева в лицето на Глава Стоичков, който беше изненадан от внезапната му поява:

–  А бе, копелдак с копелдак, ти ли един само се намери снопи да прекарваш, а? Кой е сайбията на този имат, бе? Ти или аз? Казвай бе, джанабетино (проклетник) такъв, кой ти разреши на тебе снопи да караш… Кой? Забрави ли заръките ми, бре, забрави ли? Хубаво ще те наредя сега, та да ме запомниш! Слизай бързо от колата и тука по очи в краката ми лягай, гяурин такъв! Снопи ще возиш, а… ще те оправя аз тебе, хубаво ще те наредя!

Викаше Аднян ага и като бесен размахваше шишането. Така се беше разлютил, че от яд и злоба се тресеше на коня.

–  Хайде бре, чуваш ли, какво чакаш още, бъклица ли? – не преставаше да вика агата. – Рипай бързо долу, че ще те вземат мътните!

–  Ето, аго, слизам – му отвърна Глава Стоичков, като придаваше отчаян вид на лицето си. Извъртя се по корем, придърпа незабелязано към себе си кюскията (дебела тояга, сопа) и като се хвана за въжето, с което беше привързал снопите, се свлече от другата страна на колата. Стъпи на предното колело, скочи изведнъж напред, светкавично извъртя кюскията и с все силя я стовари върху голия врат на Аднян ага. От силния удар очите на агата изхвръкнаха, конят му подскочи уплашен, а той с разперени ръце се пльосна по гръб в хендека (изкоп, ров) край пътя.

Глава Стоичков се огледа, наоколо нямаше никой, а и никой не видя и не разбра какво се е случило със спахията. Бързо го прихвана за единия крак, завлече го до една дълбока ровина встрани до едни върби, набута го вътре, като го притули да не се вижда. Конят на агата подплашен хукна далеч, та се не видя.

Като се озърна още един път , глава Стоичков се качи на колата и спокойно смушка воловете към село, стовари снопите, върна се пек и така през целия ден все едно, че нищо не се е случило.

Но мълвата, че главановския спахия е изчезнал безследно бързо се разнесе и обиколи селата. Някои се досещаха, че това може да е работа на Глава Стоичков, но мълчаха, нали онзи ден видяха агата да отива към нивите си.

Жътвата отмина и вършитбата привърши. Никоя не потърси десятъка на спахията. Селяните си отдъхнаха, но все със страх живееха нещо де не им се случи…

Пръв Глава Стоичков забра многобройната си челяд и реши да се засели близо до манастира „Главен св.Никола”. На неговата закрила при нужда се надяваше. С него тръгнаха и други, а след време надошли заселници и от околните села и така с времето се създала Главановата  махала.

Никой не потърсил сметка и не зажали за спахията и тъй се забрави за него. А и чифликът му запустя и руиняса.

А Главовата махала се разраснала в голямо село, на което прикачили същото име – Главановци. Някой казват, че селото било получило името си от манастира „ Главен св.Никола”. Сега под Бранище , където се били струпали първите колиби на селото се нарича „Селище”. Тук – там следи подсказват за него. Няма го и манастира „Главен св.Никола”. Знае се само мястото му и извора „Света вода”, от където някога са черпили вода за пиене и където все още се излиза на Светъц.

Но спомена за Глава Стоичков , че отървал селото от спахийската робия, останал да живее и през вековете.

Източник на снимката.

Присъединете се към групата и страницата ни във facebook.

Вашият коментар