Драгота воевода и Звечан съгледвача, част 2

Драгота воевода и Звечан съгледвача

Драговски камик

Това е втората част от легендата за Драгота воевода и Звечан съгледвача.

„Ето тука трябва да е сипеят. И дъбът е тъдява…” – протягайки ръце шепнел Звечан и търсел. Пръстите му опипали набръчканата кора  на вековен дъб и малката хралупа към коренището. „Най – сетне!” – въздъхнал облекчено той. Напипал рога, който висял отпред на гърдите му, поел издълбоко въздух, напънал гърди и в нощта отекнал продължителен зов за бойна тревога. И в тоя зов Звечан мложил цялата си душа, сетните си сили. Ушите му забучали, главата му се люшнала замаяна назад, тялото му сякаш олекнало, подвил колене и се свлякъл безмълвно на земята.

Но тревожният му зов достигнал до ушите на Драгота и войскарите му, които разделени на групи, между старите букаци отсреща въртяли чевръсто мечове един срещу друг. Бързо ги събрал Драгота и го повел към мястото, откъдето прозвучал сигналът.

Край дъба, проснат по очи, с извърната настрани глава намерили Звечан. Очите му били притворени, едвам се долавяло прекъслечното му и тежко дишане. Драгота приклекнал до Звечан, повдигнал го през раменете, сложил главата му на коленете си и заразтривал слепоочията му. Няколко глътки ракия, които налели в устата му оживили отпуснатото тяло. Звечан сякаш разбрал, че до него е воеводата, който стоял в тревожно очакване, извърнал глава към него, устните му се размърдали.

„Воеводо, турците… Лю…ба…ш” – едва чуто и с усилие промълвил Звечан и се отпуснал бездушен в ръцете на воеводата, който разбрал страшната вест.

Драгота и войскарите му бързо се прибрали в крепостта. Една част от тях оставил на първо време да пазят твърдината, а останалите с него се спуснали по пътеката към големия ров, който преграждал пътя на турците към Знеполе и нататък като се прикрили зад него, от двете страни на склоновете на Драговски камък и Черчелат. Така и осъмнали, когато съзрели в далечината голяма група турски съгледвачи на коне предпазливо да се промъкват покрай реката по пътя към тях. Още от далеко забелязали високите насипи на добре укрепения напреки на пътя ров, изпълнен с вода и натрупаните зад него сухи вършини и сено. Разбрали те, че няма да минат без бой със защитниците на Драговската твърдина. Като се приближили още малко по пътя напред се спрели. Трима конници се отделили от групата, доближили се на един хвърлей копие от рова, огледали и бързо се върнали при останалите. След малко цялата група съгледвачи се върнала обратно и изчезнала от погледа на Драгота, който следял внимателно всяко тяхно движение. Не се минало и час време, откъм завоя дето се скрили, се дочуло глухо думкане на тъпан. С див вой  и крясъци цялата орда изскочила на пътя и като размахвали копия и въртели ятагани и боздугани, турците устремно се спуснали към рова, зад който ги очаквали войскарите на Драгота.

Като наближили, турците запратили по едно късо копие оттатък рова, извърнали конете си и отново налетели, като не преставали да крещят и обсипват със стрели и копия прикрилите се зад рова войскари на Драгота. Но те не им отвръщали, сякаш зад рова, насипите и струпаните вършини нямало никой. Като видели, че никаква съпротива не им се оказва, турците станали още по – смели и решителни. Изоставили конете си и запълзели към рова и встрани от него по двата склона, като се мъчели да го преминат. В този момент купищата сухи вършини задимели и по цялата ширина но рова се извисили огромни буйни пламъци, като в същия миг от двете страни по стръмнините отекнали бойните викове на войскарите на Драгота и над главите на турците полетели копия, стрели и камъни от прашниците. Навсякъде пред рова земята се застлала с труповете на избитите и ранени турци. Вопли, стенания и писъци се носели около горящата преграда. С голи мечове в ръце, начело с Драгота, от всички страни връз тях яростно се нахвърлили на сеч войскарите му. Никой себе си не жалел, а всякой гледал колкото се може повече врагове да порази и малцина от нападателите успели да се измъкнат читави.

През този ден турците повече не дръзнали да нападат. Чак на другата сутрин подновили стръвния си напън. Но този път били паплач безбройна. Цялата теснина пред Драговски камък била покрита с разноцветни чалми. Върволици от въоръжени конници и пешаци се придвижвали напред, сякаш мравуняк се преселвал.

Отново страшен бой закипял, още по – жесток, кървав и неравен. На няколко пъти Драгота с войскарите си устремено се спущал тук и там край рова на смъртна схватка с врага и пак се изкачвали по височините като не преставали да го обсипват с копия, стрели и камъни. Но турците налитали като бесни в стремежа си да сломят упоритата съпротива на българите и не държали вече сметка за избитите. А и хората на Драгота намалявали, не можели да отстояват повече на стръвния напън на турските пълчища и почнали бавно да отстъпват към твърдината. И тъкмо когато турците с възторжени възгласи се прехвърлили през големия ров и прегазили димящите прегради, се дочул някакъв тътен, грохот и бучене. Сривали се над главите им огромни канари и камъни. Войскарите били отприщили плетениците, които подпирали купчините камъни и всичко това се свличало сега надолу с трясък, в пръст и прахоляк и ги помитало.

Отново бойното поле се изчистило от нападателите, застлано с премазаните им, разкъсани и обезобразени тела.

Драгота с малцината останали живи войскари бързо си прибрал през тайния вход в крепостта, към която пъплели вече турците от всички страни. Всяка съпротива от негова страна станала вече излишна, но без бой не искал да отстъпи крепостта, пък макар и да загинел.

– Момчета – обърнал се Драгота към останалите живи войскари, които се били втурнали да заемат местата си по зъберите и кулите на крепостта – чуйте ме в тоя труден за всички нас час. Няма накъде повече. Врагът е по петите ни и не можем да го спрем. Каквото трябваше, ние го направихме за скъпата ни родна земя. Да се бием повече, то значи да прежаля и вашия живот наред с моя. А това ми е съвестно да го сторя. Свободни сте. Докато не е късно, през тайния вход минете и се приберете по домовете си. Пък аз жив едва ли ще се дам и крепостта без бой няма да предам.

– Войводо, какво приказваш? Където ти, там и ние… – вкупом се развикали войскарите му. Та тоя кървав бой заедно сме го захванали и ако трябва всички тука ще измрем…

Турците стигнали до крепостта, изправяли стълби по стените и настървено се катерели вече по тях. Със сетни сили ги отбивали войскарите, отблъсквали и събаряли стълбите, въртяли мечове и секири, мушкали ги до изнемога един след друг се свличали избити по каменните площадки и зъберите. Някой от бойниците били вече овладени и с тържествуващи викове турците се втурнали към двора на крепостта, където се били струпали за последен отпор войскарите на Драгона и той самия, потънал в кърви.

Отново звънко се кръстосали мечовете и ятаганите. С кръвясали очи налитали едни срещу други войскари и турци.

– Към тайния вход – над всички промълвил одразгавелия глас на Драгота, който непреставал да върти меча си и с всеки удар повалял по един турчин. Ще се търсим при гроба на Звечан!…

Паднала и тази българска твърдина. Малцина от войскарите на Драгота успели да изпълнят последната заповед на своя воевода. Когато през нощта се събрали при гроба на Звечан, преброили се – само десетина. Драгота го нямало. Притиснат от турците в един от ъглите на крепостта, били го пленили. Не искали да го съсекат. За него турците друга участ отредили.

На другата сутрин го извели на ръба на скалата, от която Драгота често, подпрян на меча си, отправял взор нататък към Любаш, към Знеполе и Краището. Видели го овчарите и неговите оцелели войскари, застанали по околните била и завинаги запомнили последните мигове от живота на славния воевода. С вързани на гърба ръце го хвърлили турците в зиналата под краката му пропаст.

Оттогава лобното място на воеводата, дето от далеко се виждало като остър връх на копие, народът нарекъл Драговски камък. А мястото, където се събрали оцелелите войскари на Драгота, там дето загинал Звечан, нарекли с неговото име – Звечаново равнище или Звечан.

Присъединете се към групата и страницата ни във facebook.

Източник на снимката.

Вашият коментар