Добромир – Шишманов воевода

Добромир - Шишманов воевода

село Зелениград

 

Добромир бил воевода на Зелениградската крепост, която дала самоотвержен отпор при нахлуването на турците в покрайнината. Но случило се така, че при една от последните кървави схватки с поробителя воеводата Добромир бил тежко ранен. Вече по всичко личало, че крепостта, обградена от турците, скоро ще бъде превзета. Цялото съзнание на воеводата било обхванато от мисълта как да спаси от гибел, не само семейството си и войскарите, но и околното население и добитъка дори. И в предсмъртния си час Добромир, получил някакво прозрение. Разпоредил на своя заместник Тихо да проверят дали процепът в близката пещера, която всички знаят, не извежда някъде извън гибелния турски обръч. Да пуснат в пещерата, през процепа, хванатата наскоро малка сърничка и 20 факлоносци плътно да я следват… Почувствала се на свобода, припнала пред тях сърничката. И крачка по крачка, напред, изведнъж на няколкостотин крачки пред тях зърнали спасителната за тях и обсадените слънчева светлина…Когато излезли навън, разбрали, че са се промъкнале оттатък Руй, до близкото село Звонци.

Преданието разправя и нещо друго, че Тихо бил пуснал в процепа една спрасла свинка, подир която тръгнали факлоносците. Някъде в тъмната галерия свинката се била опрасла и извела на същото място дванадесет прасенца.

Когато Тихо се върнал в крепостта, Добромир вече бил починал, но той извел семейството му  със всички войскари и население.

Няколко месеца вече се отърколиха във вечността, откакто Добромир пристигна с отбрана войскова част от Търновград в Зелениградската твърдина. Доведе той и благонравната си и благочестива съпруга Доброслава с прелестната си дъщеря Миряна, надарена с рядък за възрастта си ум.

А бурни времена бяха тогава. Българското царство трепереше и се разтърсваше от набезите на невиждано свирепите и дръзки турски орди. И това знатно и силно до преди царство с мъка си поемаше дъх от нанасяните му удар подир удар. Но не униваше ни духом, ни телом Добромир. А знаеше и чудесно разбираше, че задачата, която му постави цар Иван Шишман, беше и рядка чест и заедно с това – трудно поносимо бреме. А не губеше времето си Добромир. Силите и съня си не щадеше твърдината да укрепи и за яростна бран да я подготви.

Една облачна утрин се зачу тропотът на няколко запенени коня. От стените се чуха предупредителни викове. Воеводата Добромир бързо се покачи по каменната стълба и погледна от ръба на стената. С изненада той видя български конници премесени с вражески – турски.

Но стълкновение между тях не ставаше. Те се гледаха един друг със студена почтителност. Тутакси разбра, че това са турски пратеници. С твърд и суров глас Добромир заповяда да отворят залостената двойна тежко обкована порта. Българите и турците влязоха заедно.

Добромир се спусна по стълбата с оголен меч в десницата си. Направи знак да въведат пратениците в собствения му дом и да бъдат поставени под охрана, след като им се вземат оръжията.

След малко той влезе в каменния си дом. Пратениците бяха се разположили в голямата стая около ниска дървена трапеза. Щом зърнаха воеводата, те бавно, с достойнство, а заедно с това и малко високомерно го гледаха с изпитателните си соколови очи. Измежду тях заговори на повален и беден български език турчин с изпъкнали скули, жълтовато лице и рядка твърда брада.

– Войводо!… Нас паша праща, да кажа тебе да дадеш крепост. Ще даде тебе хиляда перпера и живот ще пощадява. Ако имаш жена, деца и тях ще видиш. Ама ако не – главата пред теб ще върви. Паша Ибрахим отговор чака от теб.

Светнаха гневно очите на Добромира. Мрачна усмивка изкриви благородните черти на лицето му. И без да се замисли, той остро и решително отсече.

– Пашата ви не знае какво иска и от кого го иска. Ето вижте този лъскав гъвкав меч! Много вражески вратове ще отреже той и ако не падна в кървавия жесток бой, пак няма да се предам, а със собствените си ръце ще го забия в гърдите си. А не съм само аз, който мисли тъй. Има и много войскари пък и от мирното население, които кости ще положат, но царството българско достойно ще защитят. А сега аз няма да наруша военния обичай. Ще ви дам и печен овен, и руйно българско вино, което сигурно и други път сте опитвали, но после, знайте, очаква ви българската рат на кулите и зъберите.

Пратениците напуснаха крепостта в късен следобед. А след няколко дни бойците от стените забелязаха да препуска към стената не дори съгледвач, а прост селянин върху дръгливо изнурено конче.

– Братя – извика той. – Невярна сган наближава. И чет нямат и пощада що е не знаят. Дано Бог укрепи браните ви десници!

Пуснаха селянина в крепостта, а той започна нашироко и подробно да им разказва що е чул и видял.

– Де, разказвай, разказвай селяче! – добродушно го насърчи Добромир.

– Войводо, аз съм радовчанин, моето село, както знаеш, е ей там, оттатък хълмовете под „Гудел”. Отивах аз да обида роднини, се от нашия край и къде Перник. Не щеш ли, слизам аз към „Секирица” и пред мен що да видя. Паплач чалмоносци. Препускат бърже, размахват криви лъскави ятагани и отвреме – навреме се провикват. Умът ми се взе, обърнах немощната си кобила, воеводо, теб да предупредя. В теб вярвам, ти ще ни спасиш!

Тупна с широк замах Добромир по канията на острия си меч и незабавно свика стотниците си.

– Крепостта под тревога! Грозен невиждан враг наближава. Оставани, стотници храбреци, и при липса на надежда за победа да пролеем кръв и оставим кости за българска Шишмановска чест. Мястото ни е на стените и нека десница да размахваме и де що има храброст в нас, пак там за я проявим.

Изкачиха се вкупом по стълбата, Добромир воевода и седмина – осмина стотника. А огньовете под казаните със смола и олово бушуваха и пращаха. Малките конни разезди на врага се мернаха пред крепостта само няколко часа, откак селякът бе донесъл тези много ценни вести.

Добромир бе на щрек. Заповяда на невойсковото население да се събере на централната площадка. А ето пристигна най – сетне грамадното множество на самата вража войска. И наистина опитен вожд я водеше – Ибрахим паша. Беше много воювал той и чужд опит не малко почерпил. Страшилище бе той и за твърдини и за разположени в открито християнски войски.

Но някак си той се излъга като видя малката твърдина. Помисли си и реши, че с един пристъп ще я превземе и започна да се готви. Отбра най – силните, яки и смели бойци за пристъпа. Изнесоха стълби за катерене по стените, а ето, че пред главната порта на твърдината се насочи могъщ таран, защитен отгоре и отстрани с дебели дъбови дъски и покрит с мокри овчи кожи. Таранът се приближаваше като някое невиждано чудовище от най – страшните народни приказки. Върху него летяха копия, запалителни стрели и тежки предмети, но той оставаше непоклатим и почти невидим. Доближи вратата на няколко крачки и тогава чек се развихри неговата стихия.

– Ррран, ррран,ррран – започна да пердаши желязната му главинапо обкованата дебела двукрила порта на крепостта. Заскърцаха дъските, полетяха трески.

Но и Добромир се оказа достоен и опитен съперник на Ибрахима. Та нали и той десетилетия бе воювал за царството и се бе поучил. Заповядал бе войскарите и невойсковите да укрепят портата с грамада от едри камъни.

Могъщо блъскаше тарана по портата, но не се поддаваше тя. Изведнъж казан разтопено олово се извя върху кожите на тарана, изгори ги, обгори дъските и нетърпима горещина прогони таранджиите. Те се разбягаха на посоки. Но това бе само началото на съдбовната битка. Наближаваха застрашително нападателите със стълбите. Когато се приближиха до стените, с чаткане ги наместиха. Безконечна върволица плъзна по тях. Всеки османец държеше щита си отгоре,  а с другата ръка се катереше без да изпуска страховития си крив ятаган. Защитниците ги посрещнаха с удар на меч, пробождаха ги с дълги копия и безчет трупове се свличаха надолу. Не малко препятствия бяха за неприятелите и закривените навън железни заострени клинци. Мнозина се бяха нанизали по тях, а други бяха съсечени от оръжията на войскарите и от грубо кованите брадви на невойсковите. Стонове, вопли, крясъци и насърчителни бойни викове от двете страни цепеха навред въздуха.

Но решителен бе мигът, когато войска и население се стече към казаните със смола и започна да я плиска с огромните черпаци по напиращия неприятел.

Адски писъци се понесоха сред редовете на неприятелите. А върху тях все летяха метателни оръжия – ужасните железни брадви на невойскарите режеха като сварени яйца черепи или отделяха шиите заедно с плешките. Плувна неприятелят в собствената си кръв и бе принуден най – сетне да се оттегли.

Първият пристъп пропада. Но колко безценни жертви дадоха защитниците на крепостта. Наред с ликуващите викове хората затаяваха скръбта и плача си. Паметен ден бе това на мощен сблъсък и неимоверно изпитание.

Разгневен до безумие бе Ибрахим паша. Но полека равновесието му се възвърна и той започна издълбоко с проницателния си ум кроежи за нов пристъп да обмисля. Дневната битка не донесе слава на исляма, но Аллах е велик и той ще подкрепи десницата на правоверните си чада, ще просветли умовете им.

И ето, че Ибрахим паша бе осенен от мисълта за нощен пристъп. И той започна грижливо да го подготвя. Ще избере тъмна, безлунна и беззвездна нощ. Всичките му бойци ще облекат дълги черни плащове, дори стълбите за пристъпа ще бъдат почернени. Ще налетят пак от всички страни с още по – голям брой – беше вече получил свежи подкрепления. И този път Ибрахим паша бе твърдо уверен в това! Полумесецът на пророка ще се развее над твърдината.

За да дочака именно такава катранено черна нощ, Ибрахим паша трябваше да чака единадесет денонощия. В това време турците бяха подготвили всичко намислено в най – голяма тайна, погрижили се бяха да не остане неизползвана нито една стрела, да не заръждавее напразно нито един крив ятаган.

Втори пристъп! Отначало всичко почна сякаш тъй, както бе намислено и наредено. Стълбите бързо допряха стените и по тях затекоха отдолу – нагоре реки от човешки тела. Вековете „Аллах” раздраха тишината. Но войниците на Добромир не бяха се оставили да бъдат приспани от жажда за сън, нито изпаднаха в уплаха и бъркотия. Те твърдо бяха застанали та стените, решени да мрат. Всеки сякаш се биеше за двоица и троица. Стъпилите върху стените турци бяха поразявани от корави въоръжени десници, бяха изтласквани назад от стоманени гърди. Предвидливи стотници и десятници заповядаха да се запалят големи факли, и то на гъсто. Освети се близката околност на крепостта. Вражите нападатели станаха видими и по – малко опасни. По – лесно ставаха те жертва на безпогрешните стрели и на метателните копия. А Добромир, доблестният воевода и войн, бе между всички и навсякъде. Явяваше се навреме и неочакван именно там, където врагът най – люто напираше. Със самото си появяване окриляше сражаващите се български бойци. Хвърляше се безстрашно към гъстата маса нападатели, поразяваше най – дръзките и начело на бойците прогонваше останалите.

За да унищожат повече врагове, бойците изливаха по цели казани изведнъж върху паплачта. Но турците вече бяха разбрали,че не ще превземат крепостта, докато е жив ненадминатия по храброст и саможертвеност Добромир. И ето, че и десетки, а може би някоя и друга стотица турски лъкове се насочиха към него, изпращайки смъртоносни стрели. Много от тях се отбиха от бронята, щита и шлема му, но най – сетне една се оказа гибелна за героя. Улучи го в очната ябълка , и непоносимо болезнено се навря навътре. Свалиха бойците Добромир по стълбата, кръвта течеше, струеше, а се появи и един грозен оток около раната…

Отбраната на крепостта се пое от подвоеводата Тихо, които в много битки с различни врази се бе отличил.

– Момци, да отмъстим за Добромира – се чу гласът му по цялата крепост наоколо. – Нека бием неверниците така, че и на сън да не помислят трети пристъп да наченат.

Твърдостта и себеотрицанието на защитниците и този път взеха връх. Но редиците им бяха още повече проредели. Жертвите бяха едва ли не двойно повече, отколкото преди.

На другия ден още преди обяд бойците от крепостта забелязаха със смътна тревога, че врагът отвсякъде започва да заобикаля с дълбоки окопи крепостта, като изхвърляха и натрупваха пръста към страната на защитниците. А някъде, където беше каменисто и не можеше да се копае, набиваха дебели върлини и ги оплитаха с плет. Това не отбягна от будното око на Тихо, разбираше той какви са намеренията на турците – да ги изморят от глад и най – вече от жажда – като зрели круши в ръцете им да паднат…

А доблестният Добромир умираше. Грозната синевато – червена подутина над лявото му око все повече се издуваше. Болките като иглени острия пронизваха мозъка му от край до край. Но той все още бе запазил трезва мисъл и разсъдък.

– Повикайте, повикайте… при мене Тихо. Ах, как се бихме и сражавахме заедно. И срещу византийци и срещу турци и срещу генуезците през морски налети… бихме се, кръвта ни изтичаше, но проливахме и тяхната. Аз разгъвах строя по брега, а Тихо ги притискаше до водната шир и ги сечеше, сечеше и изтребваше без пощада, без край.

Зачуха се припряни, тежко отекващи стъпки на здраво стъпващи нозе.

– Воеводо Добромире, голяма ли болка сещаш и ако е тъй, как ли да я облекчим?

– Да не мислим за туй, побратиме Тихо. За друго те викам аз. И по – значимо и по – важно е то… Думата ми е за туй, как да спасим войните и населението. Няма да е лесно… Ама и ти, и аз, и всички знаем пещерата наблизо. Може би има изход извън гибелния турски обръч. И ти доверявам, като да си ми най – близък роден брат, Тихо, разузнайте, разучете дали процепът не води да свободния изход, слънчев лъч,…а то що рече до нашето избавление… Тихо, мили брате, с мъка изговарям тези слова, но знай и помни аз не само мисля за Доброслава и Миряна, колкото и мисли, скъпи на сърцето ми да са те. Иска ми се да спася и войскари , и население, и добитъка дори.

Оронваха се дума подир дума от засъхналите напукани устни на смъртно ранения воевода.

В това време лунният сърп кацна над Руй. Бурни, черни и белезникави облаци се завъртяха около него. Обхванаха те плътно „Шили камик”, що над самата твърд се извисяваше. Блъскаха се мислите в главата на Тихо, а ясна мисъл още му не идваше. Изведнъж – проблясък. Защо ли да не пуснат напред младата, хваната в капан сърничка, която плътно ще бъде последвана и преследвана от група факлоносци. Нареди той да доведат заловената преди някой месец в „Ракитски камък” сърничка. Заповяда двадесет левенти факлоносци с по десетина факли в торбите си и по една в ръката си неотклонно да следват дирите на сърната. Промъкнаха се те един подир друг в сумрачния процеп. Пред тях, подплашена от твърдите им войнски стъпки, от светлината и лютивия дим на факлите, припкаше, почувствала се на волна свобода, сърничката. Ту се връщаше, ту шеташе наляво, надясно, ту пак изчезваше някъде далеч напред.

И тъй, крачка подир крачка и все напред и напред. Може би денонощие и повече измина. Изведнъж сърничката се мярна пред факлоносците, подскочи на задните си крака и се завъртя и пак понечи към тъмната и глуха галерия. Войниците на Добромир я следваха неотлъчно. И след два или малко повече часа, о чудо, проникваше на неколкостотин разкрача пред тях оранжева затъмнена светлина, но все пак слънчева светлина. Светлината на животворното и спасително за обсадените слънце…

Сърничката припкаше по камънаците към близката гора, а наизлезлите от пещерата бойци отправиха взор в далечината към село Звонци. Разбраха те, че са се промъкнали чак оттатък Руй…

Преданието разправя и друго… Тихо бил пуснал в процепа една спрасна свинка, запалили гнило сено и лютивият дим я прогонил напред. След нея тръгнали и войните факлоносци. Някъде из тъмната галерия свинката се била опрасила и извела на същото място дванадесет прасенца.

А Добромир в това време, след мъчителна огнена треска, предал Богу дух. Но Тихо погребал– по християнски тялото му сред скалите, извел жена му и дъщеря ми ведно с всички войскари и населението.

Когато турците нападнали пак с прежната си ярост те срещнали по стените наредени мъртви бойци, които с изцъклен поглед и остри оръжия във вкочанените си ръце, посрещнали изненадания яростен враг, който се стъписал пред неочакваната гледка.

А Ибрахим паша на ум си казал, че ако навсякъде среща такива юнаци, толкова предвидливи и умели в отбрана, то нито ще съществува турска слава, нито ще има безмерни завоевания в името на пророка.

Присъединете се към групата и страницата ни във facebok.

Източник на снимката.

           

Вашият коментар