Баба Врабча

Баба Врабча

село Врабча

В подножието на скалистите склонове на Врабчанските възвишения, дето сега се намира църквата „св. Георги”, някога преди много, много години, едва се помни, е имало само една колиба. На половината в земята била вкопана и в нея живеела  самотната старица – баба Врабча. От къде била баба Врабча, никой не знаел, но за нея се говорело, че тука се заселила заради единствения си син, който бил роб на Хасан бей – жесток и коравосърдечен спахия. Чифликът му бил някъде наоколо – владеел цялото землища наоколо и въдел безброй овце и кози.

Заедно с още много други селяни и нейният син бил доведен тук да робува на спахията – нивите му да обработват, овцете и козите да пасат, да му косят ливадите и събират сеното…

Лош и зъл човек бил Хасан бей. Вълча душа носел, жалост що е – не знаел. Имал наети десетина души гавази и никой от робите му, дори и да искал, не можел да се отърве от бейското тегло. Гавазите го хващали и пребивали от бой. Отърване нямало. А и селяните от близките села зле си патили от дивия и своеволен бейски нрав. Никой не смеел да наближи имотите на Хасан бей…

–  Робско място… – псували и проклинали селяните кога станело дума и отдалече, със страх сочели бейския чифлик .

Много път извървяла баба Врабча, лутала се, питала и разпитвала, дорде намери чифлика на Хасан бей, но най – сетне го открила. Право при бея отишла.

–  Колкото и да е лош и зъл – рекла си тя – човек е… все ще разбере и съжали клетата майка.

Заварила беят приклекнал под един навес, да реди нещо. Спряла се и плахо зачакала, беят да не разсърди…

–  От къде се пръкна, мари? – подвикнал по едно време беят и се приближил към нея. – Какво искаш?…По просия ли си тръгнала? То за мене няма, че на другите да давам… Хайде пръждосвай се, че малко ме познаваш – заканил и се беят. – питай първом кой е Хасан бей, пък ако ти отърва – тогава ела!…

Стъписала се баба Врабча от думите на бея, стояла пред него като закована, гледала го, па набрала кураж и се сопнала.

–  Чакай, бейо! – рекла му тя. – Ако съм сбъркала нещо от годините е, стара съм, оглупяла съм… Прощавай. За друго съм дошла при тебе и толкоз път съм била. Каква ти просия…Майка съм аз на Радойча… дето си го на вечна робия обрекъл. За него съм дошла, бейо… чедото ми да върнеш. Ето и жълтиците дето съм ги събрала за цял живот, нося ти ги даром, за доброто дето се надявам да ми сториш… Аллах да те поживи, бейо – не спирала да нарежда баба Врабча – от душа ти се моля… Радойча ми пусни… един ми е … по него ще умра – не могла да сдържи сълзите си и заридала.

Смръщил беят вежди ядовито, червено избило на лицето му, цял настръхнал срещу нея.

–  Ти луда ли си, мари – като бесен се развикал беят. – Чуваш ли се какво приказваш, имаш ли акъл? И какви са тия врели – некипели дето ми ги дъвчеш – слюнки залетели от устата му. – Ще ти дам аз на тебе един Радойча, та ще ме запомниш… Ще ти го дам, ама одран, тъй да знаеш. Махай се от тука, че не знам какво ще те направя. Хей гавази… кучета проклети… къде сте бре.

Дотичали гавазите, награбили баба Врабча, повлекли я към портата и я изхвърлили навън. Разбрала старицата, че милост от бея няма да види. Със сетни сили се завлякла до близкия склон и там премаляла се тръшнала на земята. Безсилна в мъката си решила: ако ще и да я пребият, но от тука никъде не мърда. Близо до Радойча да умре и дорде е жива барем отдалеко да го вижда.

Незнайно как Радойчо научил, че майка му била дошла. Още същата вечер избягал от чифлика и я намерил да лежи край скалите, просната на земята. Безкрайно щастлива била баба Врабча, отново да види и прегърне милото си чедо, но едновременно с тази радост страх се промъкнал и мъка загризала майчиното сърце, да не би беят да се научи и лошо да стори на Радойча.

А Радойчо не се маел. Колиба почнал да прави на старата си майка. За две – три нощи дорде се разсъмне я направил. В земята половината я вкопал, с камъни я иззидал, а отгоре с бустове, обрасли със здравец я покрил. Баба Врабча тъй не отишла да се моли повече на спахията, а ден и нощ люти клетви го клела и магии за болест да го тръшне му правила. А Радойча откак направил на майка си колибата, повече не се веснал.

–  Кьорав да ходиш Хасан бей… змия очи да ти изкълве, земня да те изяде дано, дето ми чедото затриваш – нареждала баба Врабча  и поглеждала към бейовия чифлик дано зърне отнякъде Радойча.

–  Защо ли го няма – чудела се старицата. – Ами ако беят е подушил нещо! – сепнала се тя. Жегнало нещо майчиното сърце… Не изтърпяла и рано – рано подранила пред бейовата порта. Потропала, никой не се обадил. Бутнала вратата, вмъкнала се вътре и Радойча направо потърсила. Двама – трима гавази пресрещнали гузни баба Врабча, показал се и беят, сгълчал бабата… Гавазите нещо му пришепнали и той се запревивал от смях пред тръпнещата от страх и притеснение старица.

– Баш навреме си дошла, вещице проклета… баш навреме… ей сега ще ти дам твоя Радойчо. Пред портата го чакай… халал да ти е…

Поприседнала баба Врабча пред портата и зачакала. Не се минало много време и гавазите изхвърлили пред  краката и вкоченясал трупа на Радойча. Остър писък  огласил околността. Горко заридала на глас баба Врабча, косите си заскубала. Причерняло и пред очите, краката и се подкосили, свлякла се като труп на земята.

Хасан бей подразбрал, че Радойчо ходи при майка си и клопка му скроил, почнал да го дебне. Пипнали го кога се промъквал край плевника и се канел да прескочи дувара. Там го пребили от бой и гръбнака му потрошили.

Когато баба Врабча се посвестила и дошла на себе си, слънцето вече преваляло зад рида. Напрегнала сили, едва се изправила на крака, свят и се завило. Сетне поприхванала  Радойча и едвам – едвам го замъкнала до колибата. Там до вдървения труп на сина си осъмнала. Погребала го до колибата и дорде била жива все около гроба на чедото си се навъртала. От време – на време жална песен се дочувала…

А Хасан бей, стръвен и зъл, решил да прогони баба Врабча от чукара, дето се заселила. Не можел той да търпи нейната близост, камо ли жалните и песни да слуша… Щом ги чуел  – студени тръпки го полазвали…Взел той един гавазин, яхнали конете и се запътили с баба Врабча да се справят. Но случило се нещо съвсем неочаквано, баш кога беят свърнал коня си към колибата на баба Врабча, заек скокнал в краката му и  го подплашил. Конят изпръхтял, мигом отскочил и се изправил на задните си крака, а беят се изхлузил от седлото. Единият му крак се закачил на стремето и той увиснал безпомощен под корема на коня. Това още повече влудило коня, който се юрнал като хала по нанадолнището към чифлика на Хасан бей, подмятайки го насам – натам по камънаците. Чак кога стигнал пред бейовите порти конят се спрял треперещ, целият облян в пот и пяна.

Когато надошли гавазите, видели отдалече какво се случило с Хасан бей, намерили го издъхнал, обезобразен с размазана от камънаците глава.  Стояли смаяни  те край него, гледали и недоумявали какво да правят… Изведнъж от към колибата на баба Врабча се дочула песен. Пеела старицата. Спогледали се гавазите и ужасени се разбягали. Разбрали те, че майчините клетви достигнали бея.

Разтурил се бейския чифлик. Камък върху камък не останало от него, настанал пустош… Останала само колибата на баба Врабча. А хората продължавали да сочат мястото, дето бил някога чифлика на Хасан бей като робско място, и взели да го наричат „Рабча” от „Раб” – роб, да напомня за робията, дето тегнела тука.

След години по „Рабча” и около колибата на баба Врабча надошли и взели да се заселват пришелци. Пръснали се по цялото землище на няколко махали и създали в „Рабча” ново село В-рабча – Врабча. Някой казват, че селото било взело името на баба Врабча, която доживяла дълбоки старини, а след време колибата и превърнали в малка черквица – параклис  и я нарекли „Св.Георги”.

Източник на снимката.

Присъединете се към групата и страницата ни във facebook.

Вашият коментар