Странджа от Мария Славкова

СТРАНДЖА

Странджа

В отколешни, незнайни времена,
Сред китна, топла, южна долина,
Се гушело едно селце красиво
И всичко българско там било живо:

Свободен дух и як родови корен.
Градивното, благото трудолюбие.
Свещеното, заветно родолюбие.
За добри гости – дом отворен.
И в трудностите – ум сговорен.

Селото било основано
От момиче сърцато, засмяно.
Било по – малката сестра
На горда Стара планина.
„Нашата Странджа” – с обич я наричали
И при беда – при нея всички тичали,
Защото била смела и добра,
С една богата и топла душа:
Защото била отзивчива,
За всичко и към всеки – справедлива.
Често нощем, преди да заспи,
Тя връщала се миналите дни,
Когато без въздишки и без стон,
Избягала от бащиния дом.
С приятели и техните семейства
Поела в поход към топлия юг
И ново село основала тук.

Работела девойката безспир.
Била й тясна тази южна шир.
Излизала тя често от селото
И с коня си летяла към морето.
Там плувала сред пенести вълни,
Веела волно ленени коси.
Пасяло кончето на близката поляна
И честичко поглеждало към нея –
Чакало я да се налудее…
Мокра и свежа, вкопчена в седлото,
Препускала щастлива към селото.

Понякога и често – в пек и дъжд,
Преобличала се като мъж.
Дори и Шаро свикнал да я гледа,
Подпряна на овчарската си гега.
И когато стадото пасяло,
Девойката най – често си мечтала,
Галена само от ветреца тих,
Докато още нямала жених.
Но славата й на девойка лична –
Добра, работлива, смела и обична –
Обходила села, гори, полета…
В посоки разни – чак до три морета!
По път,
Без път
И през дъбрави стари,
Тръгнали за Странджа годежари.
Отпращала ги тя един след друг –
Сред тях не бил той, нейният съпруг…

В пролетен, топъл и усмихнат ден –
С ухание на цъфнали дървета –
Задухал вятър есенно студен
И облаци затулили небето.
Такова чудо где се е видяло?
Изведнъж селото почерняло,
Стотина конници, с катранен цвят,
Възседнал всеки чер арабски ат,
Нахлули на мегдана като хала!
И пролетта даже почерняла,
Щом хората уплашени видели,
Че към къщата на Странджа
Непознатите поели.

Пред свитата вървял един
Най – черен, едър исполин.
На шията – с три златни синджира,
На ръцете – девет златни гривни,
На всеки пръст – голям златен пръстен,
А на него – безценен камък.
Толкоз блясък! Толкоз много злато!
Даже конят му блестял в позлата.
Кои са те? И от къде идват?
От сараи или пък от замък?
Най – черният и най – позлатен,
На главата с червена качулка,
Сред свитата си най – голям.
Ни бил кой да е. Султан!

Дошъл Странджа да вземе за булка…
„Черноока.
Русокоса.
Стройна.
Белолика.
Снагата й – млада трепетлика.
Душата й – лековита билка…
Как ли Странджа ще живее
При тази чернилка?
В чужда вяра…
С чужди хора…
И на чуждо място…”

Жалбите недоизрекли
Слисаните хора –
Страшен гръм в небето екнал
И раздрал простора…
Залюляла се земята –
Извисила долината,
Снишила билата…
Гневна,
Мощна,
Страховита
Нахлула водата…
И морето закипяло
И с грохот преляло…
Лазур – синьо, седефено бяло,
Това море бързо почерняло.
И погълнали вълните
Коне и отбор дружина –
Чернаци стотина…

Гневът страшен на земята
Родил планината.
Странджа я нарекли.
А морето – Черно.
То и днеска й е верно.
Ту гальовно, ту сърдито
Шепне й с вълните,
Мие й полите…

Автор: Мария Славкова

Присъединете се към групата и страницата ни във facebook.

Вашият коментар